Блог

Обичам да се състезавам. Обичам целия процес от най- тежките моменти до най-хубавите. Даже бих казала, че преминаването на тези най-тежките е най- сладко, даже понякога да ти идва да си забиеш главата някъде и да крещиш. Падаш, ставаш, продължаваш - точка. Какво винаги съм ви казвала - крачката назад се прави само и единствено за засилка - нищо повече. Силата на духа, на ума.. е нещо адски силно, може да ви изненада. Аз лично доста пъти съм се изненадвала от себе си. Искам ли нещо, ми няма к’во да ме спре. Ще дам 101% от себе си, пък к’вото ще да става, важното е да не разочаровам себе си и най- вече хората, които вярват в мен.

Мечтател. Винаги съм била човек- мечтател. Винаги съм искала да осъществя всичко що изскочи в ума ми без значение колко невъзможно изглежда. Опит след опит, падам- ставам, все тая.. - Знам, че накрая винаги успявам. Защо успявам? Защото искам и не се отказвам. Не веднъж съм казвала, че всяка една трудност, болка, пречка, както искате го наречете- ни е изпратена именно защото можем да се справим с нея, просто трябва да повярваме в себе си, във възможностите си и да действаме със сърцето си смело напред, с вдигната глава, даже понякога и със сълзи на очи, НО напред. Пътя към мечтите ни няма как да е розов, приятели, за съжаление. Но пък повярвайте ми- СТРУВА си да съберете смелост и да тръгнете по него. Накрая ще сте най- щастливите, а сълзите на очите ви няма да са от болка тогава... а от ЩАСТИЕ!!!

Имам големи мечти. Обожавам да мечтая и винаги ще искам “невъзможното”. Защо в кавички? Знаете че, обичам да Ви казвам, че няма невъзможни неща. За това и мечтите ми никога да имат граници! Аз ВИНАГИ ще искам НЕВЪЗМОЖНОТО! Живеем веднъж, не пропилявайте възможности и не отлагайте във времето неща. Без значение за какво става въпрос. Винаги се борете докрай за идеала, който виждате в съзнанието си и усещате в сърцето си!

Та да, нямах сили, нито време за абсолютно нищо друго. Бях изцедена психически и физически от рутината, от това сиво ежедневие. Понякога даже си виках.. “Абе, някога това ще се промени ли? Ще успея ли наистина?...” Понякога силно падах духом, умората на психиката ми висеше над мен като черен облак и имах чувството, че направо се опитва да ме погълне цялата, даже не знам как да ви го опиша. Но както и да е, продължих напред, опитвах се да се фокусирам, повтарях си единствено, че това е период, че така трябва да бъде, че просто трябва да го премина, без значение колко дълъг ще е.

Днес искам да продължа да говоря по темата от предния ми пост, просто така ми идва.. Понякога по пътя към най-големите ни мечти, често се случва да сме сами по този път.. Поне в началото. На мен лично, даже още преди да започна да се състезавам, като говорех и споделях как искам професионално да се занимавам с това, как искам това да е професията ми (защото както знаете, аз цял живот спортувам- това си ми е начина на живот), та срещах доста съмнения в околните, негативи, нямаше толкова подкрепа.

Всички имаме мечти, копнежи, желания, цели... Но винаги има една мечта, дълбоко вътре в сърцето ни, която искаме да изпълним с цялото си сърце и душа.. Защо ли? Аз лично го усещам като.. мм .. Ако успея да я сбъдна, то ще съм най- щастливия човек на земята, както се казва. Ще ми донесе тази липсваща част от пъзела и живота ми ще е на 101%... Точно както си го представям. Понякога губя сили да се боря точно за тази моя мечта и я оставям на заден план... по течението както се казва.. Уморявам се, и понякога даже губя надежда, да се боря за нея.

Страдах, обичах, спечелих, загубих, чувствах, плаках, усмихвах се, болеше ме, греех ... Колкото и глаголи, прилагателни имена, съществителни да използвам, все няма да е достатъчно. Нито в личен, нито в състезателен план. Помните ли в началото на пролетния сезон, колко пъти бях мачкана.. колко много. Като си спомня колко разстроена и ядосана бях... Но пък в друга част от живота ми бях безумно щастлива тогава. Някой казват, няма как всичко да е идеално. Е айде бе, що пък? След няколко гръмки падания на земята последва изправяне, още повече усмивки и още по-яки емоции. Станах шампион.. не просто Шампион, а БАЛКАНСКИ Шампион! Струваше ли си болката, и паденията които преживях? Определено да! Тогава всичко беше идеално и в двата плана..

“Поредна година без теб, тате... след 5 дена трябваше да е рожденния ти ден... Мразя декември месец..Не, не ми става по- лесно, само се правя че е така.. Поредна година, в която чувствам празнина и пустота в сърцето си, поредна година, в която зад много от усмивките ми се крият сълзи.. да, аз знам че всичко виждаш и че ме чуваш, но и аз имам нужда да те чуя, да те усещам не ми стига..

Душата ни също има много лица, много е цветна. Гори силно като пламък когато сме най-силни, но и със същата сила може да загасне. Нашата задача каква е? Винаги да греем силно и да осветяваме всичко около нас. Звучи трудно, нали? Не е невъзможно обаче. Стремежа към развитие на личността и не само кара този пламък да гори, любовта, радостта, добротата. Всичко, което е токсично или впоследствие е станало такова трябва да изчезне от живота ви, за да не пречи на това пламъче вътре във вас.

“Тате, ти все казваше че трябва да ходя с високо вдигната глава, винаги да гледам напред и никога назад. Опитвам се, опитвам се повярвай ми. Следвам мечтите си докрай, искам да се гордееш с мен. Но една мечта няма как да сбъдна. Това, да си до мен, физически в най-важните моменти в живота ми.. Не само на сцената.. в живота. Знам, че всъщност си някъде там, далече и ме наблюдаваш.. Просто аз не те виждам.. Лошо ли е да имам тази мечта? Кара ли ме да гледам назад? Много хора смятат, че чрез теб живея донякъде в миналото. Аз не смятам така.