Днес искам да продължа да говоря по темата от предния ми пост, просто така ми идва.. Понякога по пътя към най-големите ни мечти, често се случва да сме сами по този път.. Поне в началото. На мен лично, даже още преди да започна да се състезавам, като говорех и споделях как искам професионално да се занимавам с това, как искам това да е професията ми (защото както знаете, аз цял живот спортувам- това си ми е начина на живот), та срещах доста съмнения в околните, негативи, нямаше толкова подкрепа. Имаше някаква да, но не е примерно като да чуеш “ Да супер, ти можеш, действай и тн”.. По скоро е от типа: “Абе готина идея, ама това не е ли само хоби? Как ще се издържаш с това, няма как да стане, по-добре си работи по специалността..” И всякакви други такива. А моята специалност попринцип за тези от вас, които не знаят: Бакалавър - Приложна лингвистика с два езика и Магистър - Бизнес Комуникации, отново с език. Дефакто преводач, учител и тн. Владея го да, но не бих казала че искам да се занимавам с това, особено цял живот. Кеф ми е да превеждам литература, която сама бих прочела, но такава която не бих, даже не искам да сядам и да почвам. За това и това ми е като хоби, ако мога да го нарека така.
Та да, в началото нямаше особено голяма подкрепа от обръжението ми. Подкрепа срещнах в майка си и 2-3 приятели общо взето. Но вижте, това ми е било достатъчно, колкото и съмнения и разубеждения да съм получавала от останалото си обкръжение тогава. Да, впоследствие все повече почваха да ме подкрепят, като виждаха с какво желания и усилия се борех за това, което искам. Така тази подкрепа нарастваше. Първата ми подготовка за състезание беше просто битка за мен- с мама бяхме само двете, работехме на по две места.. Деня ми беше като цяло ставам сутрин-тренирам, после от едната работа на другата, след това в 23ч се прибирам, разкарвам бъки, ям, готвя, къпя се и лягам и се тропясвам. Това беше живота ми, нищо друго. Аз нямах и сили за друго, и време.
Е. БОЯНОВА
#boyanovafit